След нас остана …

Огледах се в стените празни, в прозорците със смъкнати пердета, в дъжда полепнал по стъклото, намерих тишина, а в нея спомен плах, забравен до вратата.

Понякога по пръстите ми …

Понякога чувствам душата си като наритано улично псе, свито и треперещо в ъгъла на улицата.
Същата тази улица, с безброй затворени врати.

Събуждане

И когато след сънят по върховете на пръстите ти е останала топлината на моите длани, стопляща мразовитото ти януарско утро…

one

едно.
Понякога едно е тъжно, но пък обича слънчевите лъчи в прохладен есенен ден.
Често есенните дни са дъждовни, но тогава едно обича капките, които попиват в него.

Полет с нощни пеперуди

Щастието няма дълги ръце. То прегръща оня, който се доближи до него.

Луций Аней Сенека

***

Вятърът отвори прозореца и в стаята влетяха няколко откъснати, пожълтели листа.
Някъде се затръшна врата.
Тя протегна ръка да улови полъха.
Ситни капчици дъжд, донесени от вятъра полепнаха по дланта и.
Студени капки. Като сълзите в очите и.

***

… там

Ако погледнеш нагоре …
… Там, в черното …
…Ще видиш луната, как тихо притичва по облаците.

Бисерното момиче и …

Някога, някога, толкова някога, колкото пъти звездите се отразяват по всяка плочка от люспестата муцуна на слънчев Змей*, в една китна котловина, свита насред полите на планината, в селце на име Мало Хорово, живеела чудно хубава девойка.
В горният край на селцето, точно преди да влезеш в гъстата, стара, омагьосана гора, насред дворче изпъстрено с цветовете на различни цветя и билки, се била сгушила топла и уютна къщичка, в която живеели бабата и дядото на чудната девойка.
Раснала и пораснала, мома красива, добра и мила, за радост и опора на дядото и бабата.
Очите и били две сияйни бисерчета, стоплящи душата на всеки когото погледнела.
Усмивката и събуждала селцето, като слънчев изгрев.
Където стъпела, никнела китка, каквото с ръка докоснела, заблестявало.
Когото срещнела по сеитба, добивал урожай за десет години.
Минало, неминало време, разнесла се под планината, през дивите гори планински, през полята, над реките, всред села и градове, край огнищата хорски, приказката чудна за Бисерното момиче.
Стигнала и до ушите на трима принца, все напети юнаци, на страшни крале синове, наследници на земи обширни и богатсва приказни.
Сговорили се трите принца, да препуснат към селцето в което живеело Бисерното момиче и да се надпреварят, кой ще я вземе за жена.
Речено, сторено. Събрали се слугите, натоварили каретите с приказните богатства, оседлали конете и потеглили на дълъг път, тъй като планината в която се намирало селцето Мало Хорово, била чак в другият край на света.
(more…)

Приказка на тъмно

Посвещава се на теб…!

– Здравей!
– Здравей!?… Кой си ти? … Къде си?…
Толкова е тъмно, че нищо не виждам.
….Тишина.
– Ехо, къде си?
– Тук! До теб!
– Не те виждам.
– Напротив. Виждаш ме чудесно!
– Толкова е тъмно, нищо не виждам. Шегуваш ли се с мен, или искаш да ме изплашиш?
– Толкова си смешен!
– А ти, ти … Не може да плашиш хората така …
– Хихик! Но тук сме само ти и аз! А и признай си, че почти не се уплаши!
– Признавам. Аз така, само малко … Но, но, … ти не звучиш никак страшно. Ще се покажеш ли най-после?
– Ето ме!
– Виж … Започвам да се ядосвам. Докосни ме, за да разбера къде си. В това тъмно, нищичко не виждам.
– Аз съм тъмното.
– Ти си тъмното?…
– Да, както винаги!
– Извинявай, но не ми е до шеги. Тъмното е просто тъмно, празно, понякога страшно и няма светлина. И тъмното не може да говори.
… Тишина …
– Ето, дори ти нямаш как да го оспориш.
– Извинявай, не исках да те уплаша, нито да те обидя. Повечето хора се боят от мен. И, и … никой до сега не беше ме чувал както ти. И това така ме зарадва. Винаги съм си мечтала да си поговоря с някой. Но хората сте такива едни …
– Ти не се шегуваш, нали?
– Не.
– И за всичкото време, аз първи те чувам?
– Не, не си първи. Много хора ме чуваха, но повечето си мислеха, че полудяват. А някои съвсем си полудяха.
– Ако ти си тъмното, значи аз съм в теб? Това малко ме плаши …
– Да, ти си в мен. Защо се боиш от това?
– Ами …, не можеш да си в някого просто така.
Нали разбираш? То е като … Нали за това казваме за нещата, за чувствата например, че са в нас, или извън нас … А и чисто физически … А не те ли боли?
– От какво?!? Ахаа! Понякога, но то е друго. А ти, ти как ме чувстваш?
– Като мравки по кожата … Не, не, не се обиждай. Само малко е страшно, а всъщност никак не е. Нали не те виждам и … Извинявай, виждам те през цялото време, но … Ох, неловко е …
– Знам. Разбрах те. Не се тревожи. Слушай, а ти затвори очи и си ме представи. Да опитаме?
– Същото е. Пак е тъмно, тоест е ти. Ти си, исках да кажа. Моля те, …
– Да, разбирам те. Извинявай!
– Почакай! Когато затворя очи и там е тъмно, ти си там, в очите ми! Да опитаме пак!
– Харесва ми! Хайде!
– Представих си те красива!
– Какво е красиво?
– Ами, такова, всичко, което е хубаво и приятно …
– Така ли? А твоето красиво такова ли е? И какво е още?
– Да. Почакай! Не съвсем. То е още много неща, но толкова много, че ще трябва да ти разказвам цял час.
– А как разбираш кое е красиво? Ще ти е нужен по цял час за да разглеждаш всичко …
– Не, не, няма. Обикновено го разбираш веднага.
– А защо тогава ти трябват цял час думи, за да ми разкажеш? Не те разбирам.
– Красивото се усеща някак не точно с разум, а вътре в сърцето.
Просто е прието, че може да се опише, а и трябва да влиза в някакви норми. Винаги се стремим да сложим рамки, но така разбираме нещата по-лесно. Когато ни кажат, че нещо е, ами просто е нещото, каквото се предполага, че е, то ние го приемаме такова и нямаме нужда да мислим повече. По-лесно е. И като че ли по-малко ни е страх.
– Разбирам … Мисля, че хората сте много тъжни същества. Когато едно нещо е видимо със сърцето, можете да му се доверите. А вие си създавате толкова много оправдания, за да гледа някой друг вместо вас. А всичко би могло да бъде толкова лесно …
– Права си, но тогава всеки ще вижда нещо съвсем различно. Как тогава ще знаем, че нещата са тези, които са? Ето например ти! Ако не беше ми казала, че си тъмното, щях да се терзая чии е този глас с когото разговарям. А сега знам.
– Но ти знаеше и преди това, само не го разбираше.
– Толкова много думи, а всичко е много по-лесно без тях. Но тогава по какво ще се различаваме от животните? Ето, дори е доказано, че множество животински видове комуникират със звуци. А това си е техен език. Вероятно вълкът също обяснява на друг от глутницата, колко красива вълчица е срещнал в гората, но с някакви техни думи, непонятни за нас.
– Животните нямат нужда да говорят. Те първо знаят всичко, а после го изразяват, но само защото някои неща е трудно да оставиш само вътре в себе си.
– Искаш да кажеш, че разбираш езикът им?
– В мен всички езици са еднакви. Аз също първо чуствам. Чувствам в себе си как бият сърцата ви. Чувствам когато сте уплашени, защото се превръщате в постоянно треперещ и бърз ритъм, а сърцата ви, сърцата ви казват всичко.
– Искам да отворя очи!
– Отвори ги! Но така ще спреш да си ме представяш …
– Вече нямам нужда! Нали те виждам и вътре, и вън. А ти не винаги си черна. Понякога в теб се промъква светлинка и сенките рисуват извивките ти.
Ето например сега. Мога да видя, почти мога да видя лицето ти. А ето в очите на онази котка там, точно там, в сянката, виждам твоите очи. А в повея на вятъра усещам дланта ти, която гали страните ми. Та ти си толкова красива и нежна!
– Вече виждаш светлината на утрото! Скоро аз ще се стопя и ще изчезна. От мен ще останат само бледи сенки в които ще приютявам всички търсещи прохлада, само на миг от жарките лъчи на слънцето.
– Почакай, спри, как така ще се стопиш? А аз? Но нали тъкмо …
– Сбогом! …
– Почакай, почакааай!…
Ще те видя ли някога пак?
– Само затвори очи!

Песен преди път

Започва Път от моя праг —
безкраен, ограден с трева.
Увлечен в неговия бяг
и аз ще трябва да вървя
да влача морните пети,
дордето стигна друм голям,
събрал пътеки и мечти.
А после накъде? Не знам…

Песен на Билбо Бегинс от Торбодън

Молитва на св. Франциск от Асизи

Господи, направи ме инструмент на твоя мир –
където има омраза, нека сея любов,
където има нараняване – прошка,
където има съмнение – вяра,
където има отчаяние – надежда,
където има тъма – светлина
и където има тъга – радост.
О, Боже Всемогъщи, дари ме:
не да търся утеха, а да утешавам,
не да търся разбиране, а да разбирам,
не да търся обич, а да обичам,
защото в даването получаваме,
и в прошката ни опрощават,
а в смъртта се раждаме за вечен живот.
Амин!

Молитва на св. Франциск от Асизи книга: “Пчелата”

1 2